„Огнището само ти казва, когато те затопли, дали си злато или позлатен бакър.“
Руми
Колко често в хода на деня се замисляме за думите, с които прекъсваме тишината, за погледа, който отпращаме към случайния минувач, за обръщението ни към продавача в магазина, за тона, с който отговаряме на детето си, и изобщо за последствията от нашите дела…
Всеки ден ние строим и/или разрушаваме, даваме и/или отнемаме, питаме и/или отговаряме. Така например „гладът” е въпроса на природата, която сякаш казва „В стената на къщата има дупка, подай ми тухла и цимент, за да я зазидам.”. „Актът на хранене” е отговора – „Заповядай, подавам ти тухлата и цимента, от които се нуждаеш”.
„Засяването на семена” е въпроса. „Растежът на дървото” е отговора. Друг отговор е непокълването на семето и липсата на дърво.
Един цар получил три молби от негов поданик, но не отговорил на нито една от тях.
След време поданикът писал на царя : „Ако молбата ми е приемлива, кажете. Ако не е, моля пак кажете!”. Отговорът на царя бил следния: „Не разбирате ли? Липсата на отговор също е отговор!”
Мъдрите хора казват, че на глупав въпрос се отговаря с тишина.
Но не е ли необходимо определено ниво на интелект, за да се разчете тишината?
Как да се разпознае какво иска да ни каже тя и кога всъщност е добре да се премълчи?
Може би… защото заспиваме без да гледаме звездите в небето, или защото вървим по земята без да стъпваме боси по нея, или защото са храним с продукти, несвойствени за нас, лека полека се откъсваме от природата и губим връзката с нея, а така и връзката със своя вътрешен глас.
Забравяме да се вслушаме в своята интуиция, да се допитваме до нея, да притихваме преди да действаме, да размисляме преди да кажем нещо, да изчакаме, да отстъпим, да замълчим …
Забравяме за нашата съвест – онази, която ни казва истината.
Не случайно персийският поет Руми казва:
„Ако душата ти не е радостна, когато очите ти са отворени, знай, че е затворено окото в сърцето ти. Отвори го!”.
Не е ли време да си вземем поука от нашите грешки?
Не е ли време да станем малко по-търпеливи и да оставим нещата просто да се случват под действие на природните закони, от само себе си… без да вмъкваме „искам” и „трябва”, без очаквания и без план?…
Може би, ако успеем в това, тогава ще се научим да разчитаме тишината…и ще започне най-важният и интригуващ диалог – диалогът със самите нас.
Сара
* В статията са изполвани цитати от произведенията на персийския поет Руми.
